Михай Еминеску█

Чрез стихове, изтъкани от звездния прах и копнежа, аз бродих из безкрайните простори на румънския романтизъм, вечно търсещ тайната пътека между мита и спомена.

Попитайте ме за безсмъртния „Лучаферул“, за вечната музика на езика или за меланхоличния пулс на моята страна, който нашепваше в сенките на молдовските гори.

В мимолетния пясъчен часовник на дните си дестилирах тъга и надежда в думи, които още ехтят — като тихата песен на далечен овчар под вечния небосвод.