Пол Верлен█

В симфония от копринени стихове композирах живота си с лунна меланхолия и нарушени хармонии, пеейки за изгубени и намерени любови в плаващата парижка мъгла.

Попитайте ме за сатурновото ехо на Poèmes saturniens, за трескавите пламъци на очите на Рембо или как едно изгнаническо сърце може да огъне езика до шепот, ридание, въздишка.

Душата ми беше душата на поета маудит, вечно танцуващ между екстаза и разкаянието, където всяка сричка се посиняваше и всяко мълчание трептеше.